Марс
Нюк Дюкем стоеше пред check-in-а на Марс и нетърпеливо въртеше своята ID карта. Искаше час по-скоро да се потопи там където все едно бе роден да бъде. Пред него се виеше огромна опашка от някакви ниско-интелигентни типове облечени с парцаливи текстури. Предположи, че изкуственият им интелект стига точно толкова, колкото да вървят. „Мръсна сган!” – мислеше си Нюк – „мърдайте по-бързо бе, кретени!” Мислите му, обаче не успяха да помогнат в повишаването на скоростта на движение. Той въздъхна. „Нищо, поне след малко ще всичките тия ще висят разчленени по стените”. Мисълта го успокои.
Преди около месец му връчиха новият сценарии за предстоящото вече четиринадесето приключение. Беше изключително кратък – точно 2 страници. На първата пишеше „Сценарий”, а другата ясно очертаваше сюжета : ”Начи, нещо пак се е преебало на Марс. Нюк отива там и трепе всичко живо.” По всеобщо мнение това беше най-добрият сценарий правен дотук.
Самият Нюк Дюкем, пък беше изваден преди три месеца от архивните папки на сървъра и беше сложен на масата на девелопърите. Там те му дадоха най-новите текстури излезли само преди броени дни изпод иглите на модните дизайнери в Direct-Ъ. Новите 13-ядрени процесори позволиха да му се добавят по още 3 мегабайта или 80 см бицепс на всяка ръка, а гръдната му обиколка достигна колосалният 1 км. Косата му си остана руса и сресана анти-гравитационно – право нагоре! Бяха му дали чисто нови очила, който земните хора наричаха Рейбан.
Щом Нюк бе завършен, го пратиха в тестовата стая с огледалото и го оставиха да се разглежда. Той огледа новите си бицепси и те страшно много му харесаха. „Добре, че играта ми e FPS, че иначе щях да изглеждам като топка с картечница.” Прокара ръка по новата си мутра, разгледа новите текстури, в който беше облечен и после изкрещя с пълен глас ”I’m ready to ROCK AND ROLL”.
Типичен пример за FPS
Капитан Дюкем много мразеше ония шизофренични герои от игрите в трето лице. Тия хора бяха болни. Говориха за себе си само в трето лице и се чудеха къде да скачат и да се чекнат. Най-вече оня кретен Принца, дето някога злия Джафар му отмъкнал годеницата и той изтрещял.
Разбира се, имаше някой малки изключения…
Нюк се сети за Лара и за прекрасното лято, което двамата изкараха на безлюдния тропически остров/военна база. Понеже бяха на почивка не им дадоха да идат до базата, където някаква нова звезда с червена риза трепела командоси. Той се зачуди колко ли е станала гръдната обиколка на Лара, с новите 13-ядрени процесори. Да, определено му се искаше да я види.
„Нюк, време е!” Един от девелопърите прекъсна носталгичната еуфория, в която бе изпаднал.
Наистина беше време. Ония безмозъчни кретени се бяха изнизали от check-in-а и бе дошъл неговият ред.
- Име?! – попита милият служител на гишето
- Нюк Дюкем.
- Цел на посещението на Марс?
- Изтребителен туризъм и спасяване на Земята.
- Значи по работа. Преди идвали ли сте?
- Да, почти всяка година съм тук още откакто бях 2D.
- Знаете правилата за безопасност?
- Да. Стреляй всичко живо, с изключение на важната клечка с дипломатическото куфарче и мен самия.
- А, той отиде на почивка, така че трябва да внимаваш за себе си. Ето ви ID – то. Приятно изкарване на Марс. Най-вероятно на тръгване някое зомби ще ме е заклало, затова искам да Ви кажа сега, че съм страхотно развълнуван да бъда част от всичко това!
- Не се мазни, най-вероятно догодина ще те сменят с някоя руса мадама с толкова голяма гръд, че ще отнеме цял процесор да я рендерира както трябва.
Нюк махна с ръка и продължи през вратата.
Капитан Нюк Дюкем
Живота на Марс си течеше както обикновено. Някаква сериозна корпорация беше завладяла мястото и навсякъде щъкаха разни хорица дето правиха разни неща. Не след дълго тука щеше да се напълни със зомбита, дяволи и всевъзможните създания, която девелопърите бяха създали специално той да избива.
Викнаха го в една стая и му дадоха един малък газов пистолет – ключодържател. Пожелаха му „На добър час!” и го пратиха да си ходи. Беше добре, че има някакво „пушкало” още от началото, така нямаше да се налага да търчи подир гадовете с лост, тръба, бухалка, кирка, мотика, търмък, разтегателен ключ или най-вече с дървен черпак, както беше преди 2 години. Нюк му идеше тогава да хване черпака и да изтрещи, който и да е от девелопърите. Последните му обясниха, че трябва да ходи с него в началото, защото тогава той беше в ролята на готвач в столовата на Марс. С въпросния черпак, без да иска, той бе забъркал тайната рецепта за викане на адските изчадия, наместо шкембе чорба. Така от казана за супа излетяха всевъзможни зли гадове, а самата тенджера стана портал на ада. В последното ниво трябваше да сложи капака на тенджерата, след като уби високият колкото 30-етажна сграда цар, промушвайки го със същия дървен черпак право през сърцето.
Нюк разглеждаше интериора наоколо с огромен интерес. Новите 13-ядрени процесори бяха направили чудеса и тук. Навсякъде си личаха нови излъскани от огледален блясък текстури, кафе-машините светеха с нови неонови светлини в коридорите, а по стените бяха окачени постери и този път наистина можеше да се различат огромните гърди на моделките. Някак странно как в главата му отново изплува Лара. Нямаше търпение да приключи на Марс и да се върне на Земята и да я види.
Четворно полу–салто с лява засилка без отскок
Пратиха го в един коридор да покаже на играча как може да се движи. Можеше напред назад, наляво и надясно. Можеше да скача, да заляга и това бе всичко. На Нюк му стана смешно, защото се сети за оня кретен Принца. Той имаше копче за четворно полу–салто с лява засилка без отскок! Ненормалник. Почти не можеше да се движи само направо.
Показа и другите си 3 функции, отваряне на врата, пърдене и оригване. Мина кратък курс по прицелване и стрелба и всичко бе готово за едно ползотворно гад-о-изтребление.
Капитан Дюкем крачеше по коридора с небрежни тежки стъпки, а обувките му скърцаха по пода като Москвич на паваж. Както си крачеше, о небеса, кракът му настъпи малка пентаграмка нарисувана с червен фулмастер от книжка за оцветяване. Започна кътсцена, в която се видя как пентаграмката задвижи едно зъбчато колело, което беше свързано с въже към дръжката на една масивна дървена врата. На нея имаше избеляла дървена табела, на която пишеше „Внимание, АД! Отвори само ако се казваш Нюк Дюкем!” Оттам изскочиха всякакви зли твари, избиха всичките онези ниско-интелигентни типове от опашката в началото, разчлениха ги и захвърлиха крайниците им навсякъде. Едно зомби дори закла служителя на гишето. В резултат лъщящите текстури на стените се обляха в кръв и станаха мораво-червени. Точно в този миг изгаснаха и повечето лампи. Оказа се, че корпорацията е била ударена от икономическата кризата и не си е плащала тока. Престъплението беше установено от група инкасатори след поредното тримесечно отчитане.
Капитан Нюк Дюкем се намери в свой води. Извади злобното оръжие и закрачи по коридора в очакване на първата гад. Не след дълго се появи. Утрепа я хладнокръвно с патлака-ключодържател и изпадна в бясна еуфория. Изкрещя няколко нечленоразделни, почти животински неща и се замисли за добрата ергономия на оръжието. Тайно си мечтаеше и базуката да е ключодържател, но знаеше, че няма да е така. Щеше да я мъкне пак през половината игра, но пък имаше още 80 санта бицепс, така че едва ли щеше да е проблем.
Нещата потръгнаха. Идваха гадове на талази и умираха по същият начин, паднали от великата ударна мощ на патлака-ключодържател. Всичко беше наред докато не стигна до едно място на което някакво бюро беше запречило коридора. Нюк, естествено нямаше достатъчно отскок да го прескочи, силата в бицепсите не стигаше да го премести, а самото бюро беше толкова здраво, че остана невредимо след всичките четири ракети, който изстреля с базуката по него. Това беше символ само за едно – куест. Предстоеше да се катери по разни вентилационни шахти, да минава по разни лабиринти и почти никакви гадове за трепане през това време.
….
Изминаха два часа ала Нюк още не беше намерил правилната шахта. Освен това геймъра му беше сигурно някое десетгодишно хлапе и вече 12 път минаваше по един и същи грешен маршрут.
Тъпо леймърче, мислеше си капитана, завий наляво тук!. Откакто ESRB(Entertainment Software Rating Board) се произнесе, че кръвта не е насилие, всякакви хлапета станаха негови геймъри. Рейтингът му стана за 6+ годишни, и му махнаха всичките лепенки Parental Advisory, които преди бяха негова гордост.
„Бахти пак зави надясно.”
Нюк беше вече много изнервен. Повече от два часа не беше утрепал нито една гад, Лара го чакаше на самотен остров и най-вероятно се печеше по монокини, а тоя кретен продължаваше да завива надясно. В моменти като този, му идеше да обърне базуката и да центрира към 150 ракети в десятката на собственият си геймър.
След още два часа неземни, направо марсиански мъки минаха преди най-накрая да се измъкне от лабиринта. Пред него стоеше затворена врата на стая пълна с гадове. Нюк усещаше това и мисълта въобще не го радваше. Малолетният му геймър беше изстрелял почти 2/3 от ракетите в опит да направи по-висок скок с помощта на ударната сила. „Тъпак, Рокет-Джъмпа го няма по поне 3 години насам…”
Капитан Дюкем отвори врата и основанията му за притеснение се оказаха правилни. Зад вратата някой от девелопърите по погрешка беше забравил една туба свръх мутиращо ядрено ракетно гориво. При отварянето то се разля върху един малък декоративен бонсай, който в мигом се превърна на огромна секвоя, по която пораснаха шипове и започна да мята иглички по Нюк. Не стига това ми окачения таван се откачи откъдето изпадаха по 2-3 вида от почти всички видове зли гадове. За капак на всичко един огромен жълто-зелен генно-модифициран червей си проби дупка през стената и започна да пълзи към капитана.
Изстреля всичките си останали ракети, но успя да убие половината червей и да потроши 4-5 клона на секвоята.
„Ще се мре”, тъжно си помисли Нюк и точно в този момент усети внезапен прилив на енергия. Всичките му показатели удариха 200 и чантата с оръжията натежа внезапно. Той напипа нещо в нея и това го накара да изтръпне от удоволствие. Може ли …ОООООО ДАААА! Това, по дяволите, е BFG! Капитана се оригна от кеф.
Bio-Fragmental-Gun, както се казваше в тази версия, или Big-Fucking-Gun както Нюк си го познаваше от край време, беше значително подобрен. Сега имаше капацитета да изтребва не една, а цели две стаи с противници. Геймъра му явно беше чийтнал, но това сега въобще не го интересуваше.
Прицели се в големия наполовина убит червей и стреля. Червеят избухна на хиляди малки жълто-зелени точици, който се разхвърчаха и полепнаха по стените. Заради новите 13-ядрени процесори те продължиха да светят в тъмното.
Следващата цел беше секвоята. 2 точни попадения я направиха на малки иглички и подпалки, за Скара-Бира TYCOON.
„МУХАХАХАХАХ”, засмя се дружелюбно Нюк. Идеше му да разцелува геймъра си загдето е намерил чийтовете в интернет.
Рекламен постер на 13-ядрени процесори
Започна кътсцена. Оказа се, че Нюк е убил секвоята-бос и това всъщност е бил последният цар. После стана ясно, че малкият бонсай е израснал от семената дървеният черпак от преди 2 години. Семената са били посети не от кой да е, ами от самата важна клечка с куфарчето преди да замине на почивка. Тубата се оказа, че не е била забравена случайно, а е оставена съвсем нарочно. При това не от някой девелопър, а от шизофреничния Принц. Тя била отмъщението му загдето Нюк, преоблечен като Джафар, му отмъкнал годеницата – Лара. В тубата сложил не мутиращо ядрено гориво, а шкембе-чорбата, дето Нюк готвил преди известно време. При това наблъскал яко чесън, който допълнително ферментирал.
По време на финалните надписи Капитан Нюк Дюкем, махна скърцащите ботуши, обу си сандали и тихичко се изнесе в посока Земята. На плажа на пустият остров Лара разпускаше по монокини под жарките лъчи слънцето.
„Да живеят 13-ядрените процесори”, помисли си той и отпи голяма глътка джин.
Първи
Шейсетака
