Хамъри и Шамари

Входа на морската

Жарко лято беше стегнало цяла Варна в огнена примка. Камъните се пукаха от жега, а гларусите бяха избягали от плажа и пиеха бира в плажните къпанчета. Рускините от своя страна държаха вратите на хотелските си стаи отворени, но не за гларуси, а да става течение.

В морската градина не се продаваше сладолед камо ли семки, защото Синдиката на Сладоледаджиите и Семкаджиите (Съкратено ССС) протестираше срещу адската жега. На сладоледаджиите сладоледа се разтапяше като масло в тиган, а на семкаджиите семките изгаряха. Търпяха загуби. По-късно от тези финансови сътресения света щеше да изпадне в икономическа криза. Но това е една друга история.

Няколко мрачни циганки ходеха по гарата и казваха, че иде апокалипсис сега. С цел максимална употреба на паранормалната информация, те настояват да им бъдат давани стотинки. …”и без т’ва няма ги ‘зхарчите” крещят те.”Апокалипусъ шъ ги згори”

Who’s that Radka girl?

Passion

Както всяка история, за славни битки и велики приключения, така и тази започва не къде да е, а в китния и любим Димитровград. Ако искате да сме буквалисти, даже може да се каже и точното място на началото – именно пазара в Димитровград. Но затова малко по-късно.

Дали съдбата някога Ви е подарявала този шанс да се насладите на прелестите на града, въобще си нямам и никаква представа, но ако не е със сигурност нищо не сте видяли. Древните римляни още са казвали „Ако не си видял Димитровград, не си никакъв ром!”

Виртуален тероризъм — киберпънк в действие

Тея са от лошите да знаете!

В разгара на лятото млад мъж по бермудки и джапанки влиза непринудено в празен интернет клуб в близост до абсолютно нелуксозен хотел на черноморието и започва трескаво да бичи по клавиатурата като секретарка, която трябва да довърши страницата преди да направи пиш-пауза. Не след дълго до него се настанява агент Тенев (бел. ред. съвпадението с журналистът Иван Тенев не е много изключено) дегизиран като пиян британски турист на дърта възраст и с неимоверни усилия започва да симулира набиране на писмо до дъщеря му на английски, което се оказва неочаквано трудно, защото браузърът непрекъснато подчертава с червени вълнички всичко, каквото пише, разкривайки идентичността му. За щастие на ангент Тенев, сламената шапка и идиотските очила бяха достатъчно убедителни и никой не се интересуваше от писанията му. Междувременно той успя да прочете части от поста на съседа си, който започваше така:

Скъпи “зверове”, за съжаление нямам време да кодирам това което имам да докладвам днес. Подозирам, че “другарите” ни са разкрили самоличността ми и не е изключено скоро да бъда арестуван. Затова, както казваше патрона на нашата организация, слушайте внимателно, защото (ней-вероятно) няма да повтарям…

Обезлюдихме се!

„Не остана народ тука ей!” каза брадясалия старец и бавно отпи от чашата с домашна ракия.

Колата отказа в дъжда.

Не знам какво стана, сигурно се наморкиха свещите…. Изгасна пущината й германска. Паркирах в една локва точно накрай пътя. Направих щото беше по силите ми, което най-вече се изразяваше в това да отворя капака, да се повъртя оттук-оттам да опитам да я запаля с ключа. Нейсе изпуших 2 цигари в яд, навъртях ГСМ-и на кой ли не, ама в 8 вечерта, никак не ще да са много хората дето ще скочат от воле да ти помагат. Пък и батерията взе да пада, викам си ще спиш на седалката брат ми и тогава ми хрумна да отворя картата, да видя аджеба наблизо няма ли нейде да се подслоня.

Дъждът отдавна беше утихнал, така де беше сторил поразията си и сега си почиваше сочейки ме подигравателно. „Ама те наквасих, а?!”

Отворих картата турих пръст по маршрута, оттук бях оттам минах, тоя разклон подминах ли го не ли, та гледам „Ябълково” баш на я има километър, я не. Викам си, айде нищо ти няма, цигари имаш та някой километра пеша, нищо работа. Облякох лекото яке, което как ли се беше озовало в багажника, турих алармата и айде пеша към първото легло дето може да намеря. Ще се наспя, ще стана бодър и утре ще го мисля как, къде и що. За моя безкрайна изненада дъждът пък взе, че съвсем се затри и се появи онзи летен здрач, дето навярно е вдъхновил поети и кандидат-поети по целия широк свят.

Кой го наваля ноемврийският дъжд?

Ядосан Зевс

Историята, която възнамерявам да споделя с вас, е история за божествения и човешкият свят, както и за тънката червена линия, където тези светове от време на време се сливат.
Живял по времето на древните гърци един Бог особняк. Въпросният по цял ден ходел и се чудел какви точно глупости да свърши, то не било прелюбодейства с девици, то не било тежки алкохолизирания в селски кръчми, абе страшна работа ви казвам. Имало периоди в историята на древните гърци, в която като се напиели древните не казвали – „пиян кат’ дърво”, ами „пиян кат’ Бог” Тези действия оронвали достойноството на Божествения консорциум и естествено другите богове започнали
бързо да ненавиждат въпросния Бог.

Чочовата awesomeness

Чочо Владовски - Чочоминатора

На самотна скала на не толкова самотен хълм някъде в Родопите порутен параклис отлъчен от Пресветата Православна Църква се опитва да се издигне над върховете на старите борове, които няма кой да ги отсече-Slash-изгори – срам за дърводобивната индустрия и корумпираните горски. Чочо седи на прага, (защото ако се изправи в изполинския си ръст ще засенчи мижавия параклис и ще компрометира романтиката на историята ми) вятърът играе игриво в косите му точно както съм го поръчал и си танъника като бъдещ мюзик айдъл докато точи кори за севлиевски зелник със свински пръжки и кисело мляко.

На рамото му каца Славчо Славеят, прехваленият и самолюбив певец на планината, който завистливо казва на Чочо: “Виждам талант в теб, Чочи! Но ти, Чочи, не си наследствен талант като мен. Музиката живее ли под покрива ти? Получаваш ли тромбози от нотите в кръвта си?” Чочо въздъхва тежко и поглежда към небето, а погледът му пълен с тъга, почти като на Моканина. Тъга толкова музикална и толкова талантлива, че Славчо Славеят почти чува най-тъжната песен на Графа да мяучи из пилешкия му мозък.